Изъ „Животописни бележки за Стефанъ Караджа“
Отъ С. Чилингировъ
Стефанъ Караджа е роденъ въ с. Ичуме (сега Стефанъ Караджово). Казалъ- агаческа околия, между 15-20 май 1842 година. Баща му Тодоръ Димовъ, чистъ българинъ, се е занимавалъ съ земеделие и е билъ човѣкъ отъ срѣдня рѫка. Майка му се казвала Калина, по баща Маринова. Караджата е ималъ още шестима братя и три сестри; той е билъ деветото дете на родителитѣ си.
Когато бждещиятъ войвода е билъ на четири години, родителитѣ му се преселватъ съ цѣлата си челядь въ Добруджа, и баща му отъ имотникъ въ Ичуме става говедарь на селската чарда въ с. Бей-Даудъ. Спрѣлъ е най-първо въ това село, може би, защото частъ отъ жителитѣ му сж преселци изъ Ямболско и Одринскитѣ покрайнини, между които ще е ималъ и свои роднини. Но заставенъ да си изкарва хлѣба съ чужда работа, той напуща не следъ много Бей-Даудъ и се главява на работа въ близкото село Сарѫ-юртъ. Тукъ загубва жена си, починала на 45 год. възрасть, и грижитѣ за многочисленето семейство поема голѣмата му дъщеря Търна. По-дълго се задържа той въ село Потуръ, дето живѣлъ цѣли петъ години. Тамъ, споредъ Захари Стоянова, малкиятъ Стефанъ е билъ пратенъ за правъ пѫть на училище при учителя Иванъ Топсакалията. Ала, изглежда, че нито едното, нито другото е вѣрно. Или, ако бащата на Стефанъ Караджа се е премѣстилъ въ Потуръ и е живѣлъ тамъ цѣли петь години, не е пращалъ сина си на училище, или пъкъ, ако го е пращалъ, то той ще е училъ при другъ учитель. Вземемъ ли пъкъ за достовѣренъ факта, че Ст. Караджа се е училъ при дъскалъ Иванъ Топсакалията, тогава трѣбва да примемъ, че баща му се е преселилъ отъ Сарѫ-юртъ въ Камана, дето е учителствувалъ отъ 1844 до 1854г. даскалъ Петъръ (а не Иванъ) Николаевъ Топсакала. Въ Потуръ и въ останалитѣ добруджански села не е имало презъ тия години, па и по- късно, другъ учитель съ сжщото презиме. Училищното си образование, обаче, Караджата продължилъ въ гр. Тулча , дето се преселва баща му презъ 1853 година. Тамъ той се е училъ при учителя Енчо Кузмановъ, единъ отъ реформаторитѣ на тулчанскитѣ училища, „оставилъ мнозина ученици, които напълно сѫ съзнали своята народность и, които отпосле сѫ взели живо участие, както въ движението за църковното ни освобождение, така и въ възраждането ни“. Отъ него ще е добилъ бждещиятъ бунтовникъ първитѣ искрици отъ оня пламъкъ, който после разгорѣ въ гърдитѣ му.
Всички, които пазятъ споменъ за детскитѣ ду години, го рисуватъ като палавъ, немиренъ и твърде непокоренъ хлапакъ. На 4 и половина години той по капризъ е отсѣкалъ съ тесла малкия пръстъ на една отъ сестритѣ си, а като ученикъ е предпочиталъ да се бори съ връстниците си, които не оставялъ, додето не ги надвие. Колко е стоялъ малкиятъ Стефанъ при даскалъ Енча, при когото е училъ и гръцки, не се знае, както не се знае, дали самъ е напусналъ училишето или е билъ заставенъ да стори това отъ патриота учитель, отчаяниъ отъ лудориитѣ на своя питомецъ. За всѣки случай, той не е престоялъ въ училище повече отъ четире години, защото на 1857 година – вече 15 годишенъ – го виждаме да помага на баща си, тогава пазвантинъ въ Тулча а после бакалинъ при свака си Никола Станчевъ, мжжъ на сестра му Търна. Катѫ бакалски чиракъ той е щѣлъ да изгори при единъ пожаръ въ чаршията, ако не сѫ го събудили отъ сънъ. Но много премеждия, често създавани отъ самия него, които кичатъ детскитѣ и юношескитѣ му години, подкърмватъ у Караджата страстьта къмъ приключения и подвизи. Той мечтае да бѫде правъ между всички жители на Тулча, и пръвъ по своята смѣлостъ, неустрашимость и физическа сила. И нищо не е било въ състояние да прегради неговитѣ желания и стремежи. Намисленото трѣбва да се постигне, макаръ и съ цената на жертви, предъ които обикновениятъ гражданинъ благоразумно би отстѫпил.
Особено го привличатъ състезанията с турцитѣ, скрилъ, може би, въ своитѣ съперничества съ тѣхъ неугасналата още гордость на единъ вѣкове потисканъ народъ, додето най-сетне се вижда заставенъ да напустне пределитѣ на турското царство, за да се върне скоро въ тѣхъ вече съ оржжие ръ рѫка. Последньото му приключение въ Тулча презъ тия буйни младежки години е борбата му на една сватба съ прочутия турски пехливанъ Плясата, страшило за цѣла Добруджа. Предупреждениятя на българитѣ нищо не помогнали. Низкиятъ и широкоплещестъ Стефанъ се залавя на борба съ тоя прочутъ атлетъ и го поваля още при първитѣ хватки на земята. Събранитѣ турци, почуствали оскърбено националното си достойнство, извикатъ отъ ядъ, а Плясата се заканва да отмъсти на гяурина победитель. Да избѣгне, обаче, въ Ромъния следствие на тия закани, Караджата смѣта за недостойно; ала и за неблагоразумно намира своето мѣркане предъ очитѣ на турцитѣ, които дебнатъ всѣки мигъ, за да си отмъсятъ. И той, за да запази гордостьта си предъ домашни и предъ сънародници, засгавя своя зетъ да му извади тескере за Ромъния, – решилъ билъ да се останови кожарь въ Браила. Подъ тоя предлогъ заминава той съ рибарска лодка, изпратенъ съ пълна бъклица отъ обнадеждения баща да види вече сина си по правия пжть на живота. Съ тия надежди умира той следъ 15 деня, недоживѣлъ да чуе за подввизитѣ на този, който наистина бѣ тръгланъ по правия пжтъ, но не къмъ отечествения олтаръ на безсмъртието.
Преподавател: Надежда Иванова
